Имало едно време, в една незнайна страна цар и царица. Те много искали да си имат дете, но за нещастие царицата била болна и не можели да си имат рожба.

Един ден докато царкинята се разхождала из гората с царската карета, срещнала една стара бабичка.Тя забелязала, че тъга се изписва по добродушното лице на царицата.

– Какво има царице, защо тъжиш?-попитала бабата.

– Ох, бабо как да ти кажа? Аз и царят много искаме да си имаме дете, но, съм болна. А ти какво правиш тук?

– Слушай дъще, аз съм бедна женица, но мога да ти дам много. Ти само трябва да направиш това, което аз искам.

– Добре старице, кажи какво искаш.

– Както виждаш тази гора е много стара. Скоро дърветата ще изсъхнат и изпопадат . Тук ще стане гола, пуста поляна, докато сега тук все още цари живот.- обясни царицата.

– Но какво трябва да направя аз?-запита царицата.

– Ти само трябва да повярваш, че тази гора е вълшебна.

Така и стана щом кралицата повярва, сякаш гората възкръсна. Нов живот я обзе.

– Много ти благодаря кралице, но какво искаш в замяна?-попита старицата.

– Едно искам бабо: искам едно малко бебенце, за което да се грижа цял живот.

Така и станало, бабата се превърнала в малко, сладко, малко бебе. Царицата щастлива се прибрала с рожбата си и разказала всичко на царя.